Опитваш се да уловиш Мига, да го усетиш, да се насладиш

на настоящето, в момента, когато още те прегръща,

но то е трепетно и плахо и пърха, като уплашен гълъб,

пред ужаса, че вече си отива

във Миналото – ето, то го подкопава,

изяжда му и кратките минути,

закрива го със сянката си вече като стаена буря.

А Бъдещето – то пък бърза неумолимо да го замени -

и дори, в момента, в който, Мигът отбройва

свойте песъчинки,

безмилостното Бъдеще гърми със тежки стъпки

от небитието и обречен, Мигът умира, без да е живял,

без ти да си живял със него –

-         върви, върви – се чува глас, всеки идващ Миг е мой,

и мойта дума е последна! Место стори, аз нося нови мигове

и аз решавам, колко ще живеят!

към твоя Миг - от другата страна,  Миналото вече посяга алчно

да го улови, Мигът опитва да се залови отчаяно за нещо –

за паметта, сърцето и душата – те остават негови последни пристани,

които се разкъсват между Времето и Вечността

и се изпълват само със отломки на хиляди умрели Мигове –

отровени, разбити от ударите им.

За тях остават само скръбта и страховете, отчаянието и

тежките съмнения, болки, разкаяния и съжаления –

няма само радост -

-         Миг поспри, недей изтича, като пясък между тънките ми пръсти –

шепнат побелели устни, недей умира, при всеки удар нов

на Властолюбието със Алчността,

на Миналата с Бъдещата власт над Времето човешко.

В жестокият им бой

умира неродено всяко щастие!

Мигът е като поглед плах и кратък – като удар на сърцето.        

Мигът е крехък – като онзи гълъб бял, който Сцила и Харибда

премазват помежду си при всеки сблъсък нов -

Вечен е само техният двубой!

Не може да се проследи с човешки поглед,

когато Мигът опитва, да прелети, в броените секунди

между всеки удар.

И само със сърцето се усеща как

Миналото хищно го връхлита, за да откъсне своя пай,

но и Бъдещето иска свойта част от него,

защото бърза да настъпи!

И ето - всеки Миг има за своя полет толкоз малко време –

колкото за удар със крила, за един прощален писък –

а после – само падащи пера

във водовъртежа на живота –

единствената белота, всред кипналия мътен вир,

където се дави тихо –

кратък плясък – и следващия тежък грохот вече проехтява!

Не спира старият им спор.

И между Минало и Бъдеще прелита

опасно близо, всеки един ужасно кратък Миг –

Мигът на щастие.

И ти го чакаш – нали –

чакаш, той да долети до теб, защото душата на човек

е гробница на паднали крила!

но щастието е категория на Вечността!

и достояние на Боговете!